Автор Тема: Соколарство!  (Прочетена 6216 пъти)

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Соколарство!
« -: Февруари 15, 2015, 11:13:58 am »
Честит Празник!

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Re:Соколарство!
« Отговор #1 -: Февруари 15, 2015, 06:32:30 pm »
Днес, времето и полетите бяха супер :)

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Re:Соколарство!
« Отговор #2 -: Февруари 16, 2015, 12:10:19 am »
ЛОВНИЯТ СОКОЛ

В полуизсъхналата коприва, зад голямата осмоъгълна шатра лежеше обвързан с въжета човек. Наблизо колкочеше оловният чучур на стара чешма. Той чуваше как струята вода се разбива във върбовото корито, прелива през долния му ръб и пълзи по вадата, лъкатушеща из поляната. Като че всичката тъмнина на нощта се беше събрала под короните на вековните дървета по края на ливадата и му пречеше да вижда. Настъпваше студената октомврийска утрин на 1664 година. Шатрата на Мехмед IV, наречен “авджи” зарди голямата му страст към лова, беше разпъната до извора, който стотина години по-късно гражданите на Ямбол назоваха “Двата чучура”. Горите наоколо гъмжаха от дивеч и падишахът, харесал тоя хубав край от предишни години, беше напуснал столицата си за един-два месеца.
Стоян се изви в копривата, нейните тънки жила се впиваха в голите му ръце, смъдяха непоносимо. Схванал се беше от хладината, а и отслабваше вече. Не беше ял от вчера, когато го издебнаха хората на бостанджибашията. Нямаше и триста крачки оттук, сред рядката гора, която покриваше южния склон на хълма Курткая.
Проклетият еничарин го завари в мига, когато ловният му сокол Дъбак беше кацнал на кожената му ръкавица. В кривите нокти на хищната птица висеше гривек. Стопанинът се готвеше да възнагради любимеца си с късче месо – държеше храната на сокола в кожена торбичка, вързана за пояса му.
- Стой, гяур!
Момъкът се сепна от неочаквания вик, изпусна първия миг за бягство. Широкото дуло на мушкета, който се зареждаше с куршуми, големи колкото гълъбово яйце, вече беше на три-четири крачки. И сляп да беше, еничаринът щеше да го улучи. Едва успя да свирне на Дъбак да се спасява. Птицата плесна с крила и се скри в клоните на дърветата – тъй беше приучена.
Докладваха на султана и той веднага издаде присъдата – щяха да я изпълнят преди тръгване на лов. Едва успя да помоли овчарят, който беше докарал стадото овце за днешната гощавка на свитата, да обади на баща му за бедата, в която беше изпаднал. Момъкът притвори очи и се унесе в спомени.
Неговият баща беше соколар, щеше да стане такъв и той. Родът му беше ловил и обучавал соколи още за старите бългаски боляри в Ямбол, далече преди да дойдат турците. Турският паша Тимурташ бей, като завладял града подир тримесечна обсада, наредил да разпитат малкото останали защитници. Смелостта на непримиримите българи му направила толкова силно впечатление, че изпратил писмо до султана, в което предлагал от българите да се съставят спомагателни военни отряди. По-късно ги нарекли войногани. Султанът се съгласил със своя военачалник и бойниците били записани в първия войногански отряд, а единственият соколар – към доганджийския алай. Заселили ги отвъд реката, където се създала българската махала Каргона. На соколаря било възложено да предава в султанския двор по два обучени сокола на година.
Вече триста години доганджийският род предаваше соколи, спазваше задълженията си и робският хомот не тежеше тъй на членовете му, както на безправната рая. За първи път Стоян наруши вековния закон и бедата не го отмина. Миналата есен обучиха три сокола. Обичай беше да пускат единия в гората да си намери еш и на другата пролет да образува ново семейство. Старият соколар поръча на сина си да стори това и потегли на кон през Казълагач за Цариград да занесе данъка си на султана.
Стоян стисна устни – ако беше послушал баща си, сега нямаше да лежи вързан. Сърцето му не даваше да върне свободата на сокола. Беше го обикнал, а и ловът го увлече с неочаквана сила. Само че соколарите нямаха право да ходят на лов, след като обучат птиците. Видеха ли го ефендетата от горната махала, щеше да си изпати.
Момъкът забрави и седенки, и хоро. Ходеше на лозето призори, ловуваше из гората и се връщаше късно вечер. Соколът ставаше все по-силен и все по-ловък. За едно мигване на окото настигаше зайците, забиваше ноктите във вратовете им. Из блатата край Каргона кацаха диви гъски, преди да полетят на север. Щом налетеше на ятото, соколът убиваше по две-три. На младия ловец с гореща кръв се услаждаше и дивечът, и рискът, на който се излагаше. Когато се върна от Цариград, бащата се разсърди, но той обичаше големия си син и разбираше неговото увлечение. Сам беше мечтал на младини да ловува със соколите, които обучаваше толкова грижливо.
- Пази се с четири очи да не те видят – рече му разтревожено той.
Момъкът изпъшка, превъртя се по гръб и огледа гъстите корони на дърветата. Небето, поръбено от клони и листа, вече побеляваше. Наближаваше времето, когато щеше да понесе варварското наказание, отредено му от падишаха. Може би неговият приятел Дъбак седеше в клоните на близкия дъб. Той беше приучен да следва господаря си от дърво на дърво, щом се появяха чужди хора. Вързаният подвикна. Миг подир това откъм клоните му отвърна кратък, отсечен крясък, който можеше да бъде оприличен на самотно провикване на улулица. Сърцето на Стоян изтръпна – соколът не беше го напуснал.
Хората се раздвижиха, лагерът оживя, готвачите палеха огньове, дрънкаха медни и сребърни съдове. Разсъмна се съвсем. Лека мъглица се плъзна по земята, промъкна се под дърветата и се разкъса на парцали, като че се подплаши от бързащите хора. Проеча ловен рог – султанът беше станал и вече закусваше. Българинът потръпваше от студа, но трябваше да търпи – също както овните, които чакаха, тъпо навели глави под ножа на касапина.
Слънцето се беше вдигнало на една копраля, когато откъм града се дочу конски тропот – месните спахии от Ямбол пристигаха да поздравят султана и да участвуват в лова. Конниците блестяха с атлазените си дрехи, със скъпите си седла, с позлатените ятагани и мушкети. Мнозина носеха прекрасни лъкове, направени от рогата на газели, които биеха по-далеч и по-точно от тогавашното огнестрелно оръжие.
Стоян надничаше иззад ъгъла на шатрата – велможите скачаха наперено от седлата, а конярите държаха юздите на конете им. Султанът свърши закуската си в шатрата, чиито странични стени бяха вдигнати, за да не пречат на свежия въздух. Поляха му с гюлова вода, да измие ръцете си. Той стана, излезе в преддверието, където бяха постлали килими и подложени дебели възглавници, и се отпусна на лакът върху тях.
Неуморимите хора на бостанджибашията бяха забили вече двуметров кол на тридесет крачки от султанската шатра. После повлякоха българина и го вързаха прав за стълба. Стоян погледна към повелителя на правоверните. Желаеше да се оправдае, да изкаже своята привързаност към сокола, която го беше тласнала към забранения лов, но гърлото му се беше свило и от изпръхналите устни не излизаше глас.
Султанът махна с ръка. Приближи се неговият доганджибашия. Той носеше на ръката си голям сокол, целият бял, докаран от далечните северни страни. Момъкът беше чувал,че тия едри птици струват колкото пет обикновени ловни сокола. Кривите нокти на сокола се врязваха в кожената ръкавица на доганджибашията, а главата му стоеше изправена, някак напрегната, като че се вслушваше в говора на хората. Може би долавяше, че пак трябва да върши работата, за която беше обучен. Стоян много добре знаеше как бяха направили това. Слагали са късове месо в очните кухини на чучела на хора и птицата ги е изкълвавала ден след ден, докато свикнала да върши това и върху глави на живи хора. Соколът беше палач, който ослепяваше осъдените престъпници.
В редиците на пешите еничари, които стояха като стена около султанската шатра, настъпи раздвижване. Някакъв човек се промъкна на открито пред султана и падна на колене. В ръката си държеше разцепена пръчка. В цепнатината беше втикнат пергаментов лист. Стоян позна баща си – носеше своята доганджийска тапия.
Двама от бостанджибашиите се спуснаха към възрастния човек, хванаха го за ръцете. Щяха да го изхвърлят от поляната, но султанът видя стареца и направи знак да го доведат по-близо. Бостанджиите помъкнаха развълнувания човек, хвърлиха го пред краката на Мехмед IV. Белобрад преводач се наведе към българина и попита:
- Какво те е довело пред очите на падишаха, човече?
Бащата повдигна глава и отвърна с разтреперен глас:
- Черната неволя ме доведе, господарю…Аз съм доганджия. Вече двадесет и пет години нося в султанските сараи по два догана, както е наредил на моя род в стари времена султан Мурад. Моите догани винаги са били най-добрите.
Преводачът преведе думите на българина. Невъзмутимото лице на султана издаде заинтересоваността му. Мехмед авджи милееше за своите доганджии. Проговори нещо на турски и кимна насърчително с бялата си чалма, която беше поръбена с петнисти кожици от пантера.
- Кажи молбата си, доганджи…
Българинът посочи с ръка към вързания момък и пак наведе глава:
- Оня момък там е мой син, господарю. Полъгал се е, отишал на лов с доган, прости му…Него ще запишат в тефтерите на доганджиите, когато аз склопя очи…
Белобрадият погледна изпод вежди нещастния баща, въздъхна и преведе думите му. Мехмед авджи скърши недоволно вежди, изговори нещо бързо и рязко. Преводачът се наведе пак към доганджията:
- Имаш ли друг син, доганджи?
Българинът вдигна обнадежден глава. Стори му се, че въпросът съдържа прошка, и побърза да отговори:
- Имам, господарю…
Преводачът го гледа един миг със съжаление и рече полека:
- Е, доганджи…Султанът заповяда той да те наследи…Големият ти син е престъпник…Законите изискват да изтърпи наказанието…
Българинът онемя от мъка, желаеше да каже нещо, да предложи той да изтърпи наказанието, да се моли, но пред очите му падна тъмнина. Бостанджиите го отнесоха прималял настрани, хвърлиха го на тревата като чувал. Стоян не можеше да разбере какво се е случило на баща му, но по всичко личеше, че не е постигнал успех. Студени тръпки полазиха по гърба на момъка – беше непоносимо да чака тъй съдбата си.
- Пусни Сербезли – рече султанът.
Придворният доганджия разтърси палача и посочи с ръка към вързания човек. Соколът размаха крила и полетя светкавично. Бялото му тяло нарасна, момъкът метна глава настрана. Отърва се на косъм от кривия клюн, но ноктите на единия крак се врязаха в дясната му буза и изораха четири кървящи бразди по нея.
Палачът изкрещя разочаровано. Вдигна се по-високо, за да се засили отново. Свитата на султана гледаше кървавото зрелище със зяпнали уста. Понесе се глухо мърморене, но и най-нетърпеливите млъкнаха в очкване на втория налет. Сербезли се изви над шатрата на султана, преди да се устреми към очите на осъдения, но в същия миг Стоян нададе пронизителен крясък. Из клоните на стария дъб излетя едър, млад ловен сокол и кацна леко на рамото на господаря си. От всички страни се понесе смаяно ахване. Мехмед авджи се надигна от възглавниците, втренчи поглед към чудноватата двойка. Белият сокол се спусна към жертвата си. Момъкът, чиято буза беше потънала в кръв, наклони главата си напред и свирна остро. Дъбак излетя от рамото му и срещна палача във въздуха. Разпиляха се пера и бавно започнаха да падат към сухата трева на поляната. Двете птици направиха къси полудъги във въздуха и пак се спуснаха една към друга с протегнати напред клюнове и яки, закривени нокти. Срещнаха се, за миг се превърнаха в развихрено кълбо, от което хвърчеше перушина. В напрегнатата тишина те удряха клюн в клюн и нокти в нокти. Младият сокол беше по-пъргав, по-бърз и изпълняваше волята на господаря си с охота. Сербезли се опита да бяга, беше ранен, но едва прелетя десетина крачки, и Дъбак го настигна, връхлетя отгоре му, заби кривия си клюн в главата му. Едрата бяла птица размаха безпомощно крилата си и падна на земята разрошена, окървавена като овехтяла дрипа. Победителят се изви, полетя към своя господар, като крещеше тържествуващо:
- Киак – киак-киак…
Под короните на старите дъбове продължаваше да тегне тишината. Хората откъсваха погледите си от човека и сокола, заглеждаха се плахо в лицето на султана. Струваше им се, че българинът, и смелата птица се противопоставиха по нечуван и невиждан начин на неговата воля. Може би ей сега той щеше да зареве и загърми като буря, щеше да заповяда да бъдат разкъсани на парчета.
Мехмед авджи седеше неподвижно върху възглавниците. Гледаше към вързания престъпник. Момъкът, забравил, че беше на косъм от ослепяване, галеше крилото на приятеля си със своята разкървавена буза. Султанът се сепна от унеса, в който беше изпаднал, изгледа уплашените лица на велможите и изведнъж се усмихна. Чертите на хората около него започнаха да се отпускат, заусмихваха се и те, но усмивките им бяха някак сковани, на нервни пристъпи.
- Доведете го – рече Мехмед авджи.
Бостанджиите се втурнаха. Разсякоха с ятагани въжетата, повлякоха момъка към султана. Преводачът поглади бялата си брада и рече развълнувано:
- Чоджум, роден си бил с късмет…Падишахът прощава вината ти и ти прави голям ихтибар…Самият доганджибашия ще носи твоя доган от дясната страна на султана по време на лов…
Сърцето на Стоян се сви, но нима можеше да протестира.
Преводачът продължи по-спокойно:
- Падишахът нареди веднага да те запишат в тефтерите на доганджиите и рече птиците, които донесеш в Истанбул догодина, да бъдат тъй верни нему, както беше верен на тебе тоя доган. Разбра ли, чоджум?
Стоян се поклони мълчаливо и отстъпи назад. Султанът се изправи и плесна с ръце. Зурните и тъпаните прозвучаха във въздуха. Двама бостанджии доведоха великолепен пепеляв арабски кон пред Мехмед авджи, дебел роб подложи широкия си гръб и падишахът се качи на седлото. Ловът започваше.
Момъкът усети разтреперените ръце на баща си и чак тогава си отдъхна издън гърди. Двамата дълго стояха на края на поляната и гледаха как главният доганджия отнася Дъбак. Гълчавата на конниците и слугите им заглъхваше полека-лека в далечината.

Един разказ на Ради Царев
Поздрав от Български Соколарски Съюз

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Re:Соколарство!
« Отговор #3 -: Февруари 20, 2015, 01:50:02 am »
Страхотна международна среща, невероятни полети, добри приятели=ЩАСТИЕ!!!
Български Соколарски Съюз

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Re:Соколарство!
« Отговор #4 -: Март 01, 2015, 09:48:46 am »
Честита Баба Марта!
Български Соколарски Съюз

Анани Любенов

  • Newbie
  • *
  • Публикации: 6
  • Karma: +0/-0
    • Профил
    • Ел. поща
Re:Соколарство!
« Отговор #5 -: Март 03, 2015, 02:17:46 pm »
Честит Празник Българи!
Съединението прави силата!
Български Соколарски Съюз